В Германия се произвеждат фолксвагини, докато приватизацията и родната индустрия на България произвеждат фолк със вагини. Фолкът така е обхванал трещящото население, че то няма на къде да ходи повече, та взе да се качва по билбордовете, поп-фолка даже и без фолксвагини се качи изтрещял на 20 място в Билборд Хот 100.

Поезия за
БЪЛГАРИЯ


БЪЛГАРИЯ
Иван Динков

Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черен фрак.
Един ли път до кръв те биха
и с брадвата пред твойте листници,
и с камъка пред твоя праг!
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа!

Безсмъртнице, честита слава!
След толкова освобождения,
пред свободата не лъжи!
Бъди добра: като държава,
на бъдещите поколения
за миналите разкажи -
да знаят как с гора вървя
през собствените си нивя.

Безумство е да нямаш памет!
В клисурите колиби сламени
напомнят още за беди.
Не се оставяй да те мамят.
Помни: от лобните си камъни
ти къщата си изгради!
Такъв е твоят вечен път:
главата си да пазиш с гръд!
 

ТИРАДА

web | Лична карта

Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за ядене -
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.
А огледалото се смее!
А календарът остарява!
Насън се питам: "Как живееш?"
И отговарям: "Криво-ляво."
Насън се хуля: "Женско семе!
Хлопни вратата и избягай!
Ако се плашиш нощно време,
грабни в ръката си тояга."
Но съмне ли се, пак оставам,
тъй както винаги наяве:
при тия мебели за сядане,
при тия прибори за ядене,
при тоя страшно скучен свят,
при тоя ад, при тоя ад.

На мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички -
такива малки като гумички:
че еди-кой си се завръща,
че еди-кой си купил къша,
че стихове секат поетите,
тъй както се секат монетите!...
Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра -
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.
А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце - кръстосани под лоба,
с очи - избистрени от страст,
с гърди - останали без глас.

1944

Биха ни - с вериги, с белезници.
Клаха ни така: глава на гръд.
Плюха по сърцето ни - мръсници!
Връщаха ни с кучета от смърт.
После ни подреждаха на гъсто:
тяло, камък, негасена вар.
После се разкрачваха пред кръста,
както се разкрачват на самар.
Вярно е, защото беше вярно:
гноен въздух пихме по зори.
Може би единствена България
има само траурни гори.
Господи, нима сме още живи!...
В пътищата греят щик до щик:
майчица Русия ни открива
в люка на съветски броневик.
Има ли един да не разбира
колко века има в тоя час!
Слезли от въжета и синджири,
идват комунистите на власт!
Нека после хиляди разказват
тая буря с бабешки слова -
правдата е равна на омраза
в битката за класови права.
Щиковете греят вдъхновено
в погледа на цял един народ...

Мъртви - вам земя неосквернена!
Живи - вам надежда за живот!
 

ВАНЧО ЗЪБЧЕТО

Лична карта

Мили едноименнико,
                                    помниш ли
пловдивското време на легендите?
Твоят глас бълбукаше из къщите,
седнали по български пред житото...

Но защо отново да се връщаме
в бедните квартали - на седенките?
Но защо отново да разказваме
пред войници и студенти спомени?
В паметта на пловдивските жители
твоите легенди са запазени.

Спомняш ли си: сенките са морави,
може би от клоните разлистени -
и създават плахо по прозорците
непозната или стара писменост.
А през грохот - в зоната на гарата,
влаковете свиреха задавено:
немците отмъкваха България -
унизена, бита и ограбена.

Мили едноименнико,
                                    помниш ли,
спомняш ли си...
                            Но сега е късно.
Ти си сам в гръкляна на тунела,
ти оглеждаш мястото си лобно -
а из него сиви каски лъскат
и потръпват базави шинели.
Време ли е!
                    Уродливо дълги,
пушките изтракаха студено.
Виж небето - жевите да пълни -
запомни го в този миг последен -
превърни го в обич неразделна,
в неотлъчна ласка - да пътува,
да лежи над теб, да се разбелва,
да тъмнее, но да съществува!

Ти разкъса черната превръзка,
стъпка, две - до кола се изправи
и извика хрипкаво и дръзко:
- Да живее Малчика! Другари...
Залп...
            И пушек...
                              Твоят ден отмина -
там,
      оттатък...
                    Ехото отнесе
с ясен глас на бъдните години
една гибел и хиляда песни!

ИВАН ДИНКОВ

МОНОЛОГ

Колко много поети
и от колко години
плуват в твоите рани
като в рибни блата!
Твоят образ в куплети
вечно търси родина,
вечно бълва закани,
вечно плаши света.

Няма български вестник,
няма български сборник
без орфически разказ
в чест на лъв страховит.
Тази лъвщина лесна
стряска хората с боргес,
хапе хората с растер,
пръска лиги с петит.

Кой им плаща на тези
сладководни поети
да си хвърлят хайвера
върху трудни съдби?
Злобни врани се плезят
и под стари дървета
кълцат костите черни
на жестоки борби.

Ето твоята повест.
Всичко друго е вата,
напластявана дълго
върху тежък живот.
Автентично, сурово
усмихни се за здраве,
мой скептичен, мой лъган,
мой достоен народ!